Отчуждението

Все по-отчуждена се усещам с годините. От  приятелите си, от роднините си, от това, което се случва в света, от мечтите си… От самата себе си?

Все по-отчуждени са и хората около мен –  приятелите ми, роднините ми, колегите ми. Имат все по-малко време. Имат все по-малко мечти. И все по-често са тъжни или недоволни.

Отчуждението е големият проблем на 21 век. Брауново движение. Толкова много хора се движат забързано и напосоки, сякаш не самите те, не това, към което са се запътили, а самото движение нанякъде е най-важното.

След 8 години болка и отлагане, взех, че реших да се излекувам. Процесът отнема повече време отколкото другите си представяха, и повече време, отколкото самата аз си представях. И какво се случи? Разбрах, че мога да разчитам на страшно малко хора в този свят. Те са малко повече от пръстите на двете ми ръце.

Семейството ми. Родителите ми. Двама-трима приятели, които се обаждаха винаги, когато имаха време. Не за да искат нещо от мен, а за да ме попитат как съм и имам ли нужда от нещо. Не съм обидена, не съм засегната, но… това не е нормално.

Аз общувам в бизнес ежедневието си с десетки хора на седмица и стотици на месец. Винаги съм се отнасяла с колегите, шефовете си, подчинените си и с клиентите си с внимание и уважение. Винаги общувам с тях преди всичко привлечена от личните им качества и ценност, а след това – водена от интереси или от тежестта им в бизнес света. Най-чистосърдечно си признавам, че съм се опитвала наивно и може би досадно да им помагам винаги и според силите си.

Неотдавна имах клиент, който много се беше оплел в проблеми. Умен, интелигентен и добър човек е. Стана ми ужасно мъчно. Знаех, че трудно ще намери пари да ми плати. Не можех да реша проблема му сама, трябваше ми помощ. И я потърсих – от най-компетентния колега в областта, който познавах. А колегата ме попита „Какъв ти е този? Защо толкова се притесняваш за него? Близък ли ти е? Роднина ли ти е?“ Не, той е просто човек. Не, аз съм просто човек. Един умен и интелигентен човек беше изпаднал в нужда. И аз се опитах да му помогна. Това изглеждаше неразбираемо и супер странно. Това просто вече не е нормално днес.

Съвсем съзнателно не поствах нищо във Фейсбук групата на блога. Над един месец. За да видя какво ще се случи. При над 1600 приятели нито един не се намери да ме попита, по мобилния или по е-мейла „Хей, Поли, да не се случва нещо с теб?“

Почти не се коментира вече в блога ми. Дали пък започнах да ставам безинтересна? Дали това, което казвам и споделям с вас, не е скучно и остаряло? Може би има стотици хиляди други като мен, които го преживяват по същия този начин? И също така като мен имат нужда да го кажат, имат нужда някой да ги изслуша? Затова и не коментират. Щом тях никой не ги слуша, и те няма да обръщат внимание на никого.

Или проблемът е в новите комуникационни навици, които наложи Фейсбук? Провиква се някой нещо, а другите следят. Кой знае защо, от това, че са станали свидетели на провикването на някой, се чувстваме по-важни. И по-информирани. Лайк, лайк, лайк. Ние харесваме някого. Одобряваме това, което изглежда, че е и което иска да покаже на другите. Ние сме силни. Новата власт, на хората… Но дали това е наистина така? Дали петте реда, в които събираме мнението си вече, са достатъчни. За нас, за да изразим себе си? За другите, за да ни разберат? Каква илюзия…

Все по-често се случва и приятелите да реагират на мейловете ми лаконично /каква прекрасна дума, толкова актуална и толкова забравена…/ Да, не, ok, np /no probem/…

Само за мен ли общуването се оказва ценно? Превзело ли ни е голямото отчуждение?

Има ли проблем, наистина? Дали пък не е вярно това, което моят любим Андрей Германов написа с треперещи пръсти няколко часа преди смъртта си:

 страшно е… във тоя безпределен свят

запратен нейде из всемира

всеки сам за себе си е болен

всеки сам за себе си умира

Май вече започва да ми става все едно… Не страдам, не ми е мъчно – нали и аз съм все по-отчуждена…

Но проблемът си стои, той е тук, между нас и прави пропастта помежду ни все по-голяма. Голямото отчуждение на 21 век, когато хората нямат време за нищо друго, освен прилежно и упорито да играят своята роля в пиесата, която сами са си избрали. И за никого другиго, освен за себе си и хората, с които се сблъскват случайно в Брауновото си движение.

Отчуждението – парадоксът на 21 век, век с толкова много възможности да се свързваме с другите  и да общуваме с тях независимо от това къде по света се намираме.

Дали ще преодолеем това отчуждение? И какво ще се случи, ако не успеем?

Само от нас зависи…

 



Коментари

Все още няма коментари.

Твоето мнение

  • Аватар

    ТИ


Comment Arrow




За автора

Pavlina D. Kozarova

Pavlina has worked for 20+ years as marketing specialist and business development manager for several Bulgarian and international IT and consulting firms.