Не мога повече, отивам си…

Днес един мой добър познат, консултант в ИТ компания, ми сподели, че напуска, не може да работи повече в тази фирма… Колко време беше там, попитах? От почти близо една година… Една година, това му е първата компания… Какво се случва?

Малко за младежа

Младеж е според мен, от позицията на моите 47 години. Още много му предстои да види и преживее в живота, с много илюзии да се раздели, с много различни хора да се срещне. Но според него 27 годишният човек е мъж в разцвета на силите си, който не може да си позволи да губи повече от 1 година за някаква си българска компания.

Образование – в чужбина, макар и че е учил 2 години за магистър в областта на информационните технологии и системи, е без никакъв практически опит. Не е програмирал дори. Аз лично се съмнявам във възможността един млад човек, който никога сериозно не се е опитвал да програмира, да стане експерт в областта на информационните системи. Да ме прощавате. Но само с теория как се правят бизнес анализи и как се пишат софтуерни изисквания това е невъзможно да се случи. Май съм привърженичка на японската практическа система на обучение, при която един кандидат за мениджър на компания, пък бил той и син на собственика, е длъжен да премине през всяка работна позиция в компанията, докато стане ръководител. Той е чистач и пазач известно време, след това минава през отдела за маркетинг и продажби, бъхта се наравно с обикновените работници в производството, после пък става доставчик… и така, докато не разбере за собствена сметка какво представлява компанията и как се случва нейния  бизнес.

Младежът е безспорно много интелигентен, възпитан и с добро образование. Той очаква перфектна организация на работа във фирмата, добра структура, добре разписани отговорности и взаимовръзки… Очаква всеки да върши 10 конкретни неща и нищо повече и за тях да получава чудесна заплата. Колкото е по-добро образованието ти, толкова повече са очакванията. Очаква младите хора да имат до тях ментори или както му казваха по соц-време – наставници, по-умели и опитни колеги, от които да се учи и с чиято помощ да навлезе с летящ старт в професията.

Дотук – чудесно.

Сега нещо за фирмата

Фирмата е малка, с българска собственост, концентрирана в ръцете на нейния основател и управител. Той има много добри познания за пазара, нетипичен работохолик е за български условия и води с твърда ръка и бизнеса, и фирмата си. Typical Bulgarian? Дааа, точно така.

Организационната структура е типично хоризонтална, ако изобщо я има. Няма отдели, има многоръки хора, около които са създадени малки екипи. Тези хора са по-скоро наказани, отколкото богопомазани заради това, че са начело на екипите. Защото работят 10 пъти повече от другите и защото носят цялата отговорност за работата на екипа. Ако нещо положително се случи – това е заради усилията на собствениците. Ако нещо отрицателно се получи – тук вече има виновни, и това са шефовете на екипи… Typical Bulgarian? Дааа, точно така.

Малко пари харчи въпросната фирма за квалификация на служителите си. Тогава, когато стане абсолютно наложително. Тогава, когато клиентите го изискват безпрекословно. А младите хора, ех, не е вярно, че не са ученолюбиви. Едва станали от студентската скамейка и влезли в реалния бизнес, много от тях осъзнават колко далече от истинските нужди на бизнеса са техните академични представи за нещата. И с удоволствие и настървение четат, продължават да се обучават в работна среда…

Въпросите. Има ли решение?

Преди години, когато аз започнах работа в частния бизнес, бях почти на същата възраст. Започнах също в такава малка българска ИТ компания. Бях до смърт уморена от научната среда, в която попаднах първоначално, от това безпаричие и претенциозност, от необходимостта 100 години да чакам докато успея да стана поне научен сътрудник 1-ва степен /имах колеги на 50 години, тогава ми се струваха старци, които още не бяха защитили въпросната мечтана степен/.

След това поработих няколко години в държавната администрация като ИТ експерт и ооох, как ми омръзна. От правене на едно и също, от необходимостта през 6 месеца да  свикваш с ново ръководство, от невъзможността някой да чуе моето мнение и да се съобрази с него.

Когато започнах в частния бизнес, нещата бяха супер нерегламентирани, динамични и сложни. Годината – 1997. Аз получавах 50 долара заплата, ако искате, вярвайте ми.

Първите дни ходих на работа пеша по 20 километра, защото в София имаше транспортна стачка. Температурата в началото на февруари беше -15 градуса… И през ум не ми минаваше да не ходя на работа обаче и да се оправдавам с това. Или да търся фирмен превоз. Героиня ли съм била или леко луда? Кой знае, може би зависи от гледната точка.

Толкова много ми се работеше. Истински компютри, мощни и бързи. Истински интернет, с е-мейл. Интересни проекти, в които можех да науча толкова много неща. Купчина книги по професионални теми, които ме интересуваха. Бях жадна за работа. Сънувах през нощта как продължавам да работя…

Нямах от кого да се уча. Ние бяхме само 7 колеги, млади и неопитни. Учехме се от клиентите, от книгите и ръководствата, от шефовете си, един от друг. Когато нещо се закучваше, по цели дни не излизахме от офиса, за да оправим софтуера, да направим тестовете, да довършим версията, да напишем документацията. Спяхме до компютрите, на смени, на газово отопление. И бяхме щастливи.

Какво се случва сега? Защо младите нямат хъс и желание да работят по този начин? Защо очакват, едва завършили да попаднат в супер уредена среда, в която всичко да е ясно, регламентирано, готово. Рецепта за добра работа.

Боят ли се да поемат отговорности? Страхуват ли се от натоварвания? Какво се случва? Нещо лошо ли се случва или драматизирам?

Не знам. Не знам и дали има решение.  А вие какво мислите?

Още по темата в Маркетинг Буркан

  • За фирмите и хората
  • Вдъхновение и адски много работа
  • Защо не мога да си намеря работа?