Българският национален характер и … бизнеса
Преди няколко дни постнахме въпрос във FB групата на Маркетинг Буркан дали мислите, че има особености на българския национален характер, които ни пречат да правим успешен бизнес. Ето и моето мнение по въпроса.
Аз смятам, че през вековете в нашия национален характер са се натрупали доста черти, които ни правят устойчиви, но които ни пречат да се развиваме и да бъдем успешни.
Ето няколко спънки за бизнеса в нашия национален характер:
1. Патриархалност
Спомняте ли си как започва „Под игото“? Напоследък много често си спомням за дядо Вазов – изглежда, че без да е гениален литератор, той е бил добър народопсихолог. „Под игото“ започва с една вечер на трапезата в семейството на чорбаджи Марко, който се опитва да наблюдава всичко, да ръководи всеки и да държи всичко под контрол. Чорбаджи Марко знае всичко, вижда всичко, младите и слабите не могат да имат мнение в негово присъствие, нито пък да се държат по начин, който е неприемлив според него.
Тази патриархалност, с която ни учеха да се гордеем в учебниците по литература, намира отражение в нашите фирми. Вместо лидери и вдъхновители, нашите мениджъри са контрольори, които задават правила и наказват, ако правилата не се спазват. А останалите на свой ред, вместо креативни последователи, се държат като послушни деца на трапезата на бай Марко!
2. Ниско самочувствие
Мислите ли, че българите имаме ниско самочувствие? Че не вярваме в способностите си, в мислите и идеите си, в качествата си? Аз – да.
Повечето от нас не вярват, че ще успеят в бизнеса. Притесняват се от мненията на околните. Боят се от рискови ситуации. Избягват да поемат отговорности и дори да изказват мнението си на глас.
Един мой познат с гордост казва „Извоювал съм си правото да казвам истината на шефа си“. Горкият шеф, представям си с какви неистини, полуистини и ласкателства без стойност е заливан непрекъснато. Какво ли му помага това в бизнеса?
3. Ниска самокритичност
Кой знае как, ниското самочувствие при нас е съчетано с ниска самокритичност. Обикновено виждаме проблемите извън себе си. Ако има фал, за това са виновни другите или кризата, но никога не търсим вината у себе си, никога не се запитваме какви грешки ние самите правим.
Затова пък с удоволствие обясняваме какво другите грешат и как би могло да се направи по-добре това или онова.
Такова поведение изкривява обективносттта в оценките и определено не помага на екипната работа. Особено ако лидерът на екипа няма навик да се вглежда в собственото си поведение и действия самокритично!
4. Неумение да се променяме
От всички бивши социалистически страни ние се променяме най-бавно. Едни и същи лица се появяват на непрекъснато на хоризонта, продължават да окупират политическото, икономическото и медийното пространства.
Време ще стане първото емигрантско поколение да мисли за пенсиониране, а пътищата ни продължават да са най-занемарените в Европа, храните – най-отровените, училищата – най-ретроградните, държавната администрация – най-корумпираната и тромавата…
Все въздишаме по старото, вместо да си плюем на ръцете, да се огледаме какво правят другите подобни на нас страни и народи и … просто да отхвърлим старото и да гледаме напред.
По същия начин работим и във фирмите – на Пловдивския технически панаир за сетен път видях как фирми с дълга история не са помръднали и на йота в начина, по който правят маркетинг (ако изобщо го правят) и общуват с клиентите си.
Сякаш Снежанка е заспала стогодишен сън, а принцът е забравил да дойде да я събуди!
5. Нежелание да работим
По-точното наименование на същото е мързел. Традиционно сме възпитавани да се гордеем с трудолюбието на българина, но това е само един мит, от който не е останало почти нищо!
След петдесетгодишни увещания „Учи мама, за да не работиш“, днес работа има колкото искаш, но работниците ги няма. Никой не иска да шофира камион, да продава в магазин, да стои прав осем часа до струга или да отглежда животни.
Българинът се дистанцира от труда.
Секретарките се срамуват да правят кафета. Шофьорите на градски автобус псуват пътниците. Продавачите на билети ги мразят. Жената, която почиства в офиса, губи по петнадесет минути всяка сутрин, за да ми разказва за висшето си образование. И ми се кара, че имам много прах на бюрото си.
Еххх, както би казал Джон Ленън – imagine, ако всичко това се промени, как бихме правили бизнес в България! Но как да надскочим балканците в себе си?







Константин Йорданов февруари 3rd
Здравейте:) Много точно и на място казано. Не знам дали ни пречи, но всяка една от описаните черти е характерна за голяма част от българите. И това не е оплакване и не го приемам като поредното мрънкане, а като самокритика, много е полезно. Преди няколко дни ми се случи да се спавям с всичко това накуп, много хора, много претенции, много предложения, решения и действия НИКАКВИ. Та си мислех защо хората трябва все някой да ги управлява, да взема решения вместо тях и всъщност това характерно само за нас българите ли е или хората по принцип са ориентирани кум стадното поведение. Das Man концепцията е известна отдавна и добре използвана от маркетолозите, но стига вече. Е, успокоих се и отново си повторих нещо което ме води – можеш ли да направиш нещо, тогава действай, не можеш ли, събери опита и продължи напред.
Поли Козарова февруари 3rd
@ Константин – Благодаря за коментара!
И на мен това е едно от нещата, което ми е тежало във фирмена среда – липсата на реално действие при наличен проблем или необходимост нещо да се направи. Много хора дават акъл, но никой не действа. А не дай боже някой да вземе да направи нещо на своя глава – тогава вече е подложен на обстрел от критики!
А само който не работи, той не греши!
Александрина Колева февруари 3rd
Поли, страхотно си описала особеностите на българския характер
)) Трудолюбието наистина е абсолютен мит, спор няма, че не сме научени „да се продаваме“ – младото поколение като че ли има повече самочувствие и по-успешно се маркетира
, но при тях пък, не при всички слава богу, се наблюдават: една липса на морал, липса на желание за професионализъм, а гонене на някакъв псевдо успех – някак опростенчески мислят… стана ми тъжничко, да си призная, от статията, но уви, това е реалността! Винаги предпочитам действието, пред славните приказки, защото да говорят могат много хора, но да действат… се осмеляват малцина
Ивелина Атанасова февруари 4th
Поли, на мен любимата ми българска черта е – чакането! Ние винаги чакаме нещо – чакаме закъсняващи автобуси, чакаме мърляви сервитьорки, чакаме държавата да ни оправи живота, чакаме държавата ни да оправи държавата, чакаме да ни вдигнат заплататите, чакаме шефа да ни забележи, чакаме да ни наемат на нова работа. Чакаме! И докато чакаме – мърморим, да не кажа псуваме, защото българските псувни пък са ми още „по-любими“! Винаги някой за нещо ни е виновен и винаги има някаква причина да не ни се случват нещата – ние никога не сме виновни и никога причината не е в нас!
После чакането, най-обичам „слагачеството“ и подмазването на чужденците (покрай чуждестранните им инвестиции в страната). Че имаме трески за дялкане имаме, че са ниски заплатите спрямо цените – ниски са, че имаме дупки по улиците, колкото цялата ти кола да влезе вътре-имаме, магистрали -нямаме, ама какво от това? В смисъл като започнем да леем крокодилски сълзи пред чужденците, те ли ще ни оправят държавата.
Ако искаш /-те вярвайте, но съм виждала момиче да си ляга с дядо германец (играех ролята на преводач, за това знам цялата история), за да й подари той мобилния си телефон (!!!) – това беше преди 7-8 години примерно, когато мобилните апарати тук бяха лукс!
Много „позитивен“ коментар се получи, съжалявам
Поли Козарова февруари 4th
@ Александрина – това е много интересен аспект – как еволюират националните черти в поколенията и какво има в по-младото поколение, което пречи на бизнеса. Не бях се замислила над това, но желанието за лесен живот и бързи резултати без усилия определено не помага.
@ Ива – благодаря за коментара. Не се притеснявай от „позитивизма“, който внасяш – темата е така „позитивно“ поставена, че това е съвсем естествено. Както отбеляваш, материализмът в най-грубия му вид дразни. Това на пръв поглед е качество, което помага на бизнеса, но бизнесът в съвременния му смисъл има много по-широко значение и изисква идеи, посвещаване и креативност, а това само с чист материализъм и стремеж към висок стандарт на всяка цена е невъзможно…
Николай февруари 4th
Браво Поли!
Невероятно добър пост. Добър, защото е право в целта. Всички знаем за тези неща, но когато ги видим написани в последователност, направо става тъжно! Хубаво допълнение и от Ивелина за чакането. Това си е така. Аз бих допълнил само и примиряването със ситуацията. Нещо като не се случи и толкова. Пробвахме и не стана – толкова. Абе лоша работа. Наистина обаче откривам и аз някой подобрения при по-младите ( не че аз не се числя към тях де), но пък и там нещата не само в положителна посока.
Не исках да става такъв отрицателен коментар, пък то какво се получи…
BusinessWorkshop февруари 4th
1. Патриархалност – бих добавил даже че мениджъра е принуден да се държи като пазвантин, щото точно така очакват да се държи и ако не се държи така не го уважават. Много е трудно да си мениджър във фирма в която нямаш думата при подбор на персонала… Освен това всяко неподчинение нашенският мениджър го приема лично и като въпрос на чест и лична обида.
BusinessWorkshop февруари 4th
@ива – това за телефона не ме учудва. Боклук има навсякъде по света и стандарта е предпоставка но не и условие. Според мен който си е с такива наклонности, ако ще и в Лондонското сити да е роден ще постъпи така. Ако не е за мобилен телефон, то за диамантена гривна да речем
Поли Козарова февруари 4th
@ Николай – Благодаря за включването! Всъщност, примиряването със ситуацията е нежелание да положи човек повече усилия, да вложи време и енергия, за да разреши даден проблем. А в бизнеса никога не е лесно и нещата понякога се получават едва при хилядния опит!
@ Business Workshop – да, този поведенчески модел на патриархалното общество ни е хванал всички във хватката си – и мениджъри, и служители. Ние трудно работим в група, в която ролите не са ясно дефинирани и не е ясно кой командва. Най-силно това се вижда, когато отсъства прекият шеф – обикновено трудовият ентусиазъм на екипа му е съвсем различен!
Станислав Стилянов февруари 26th
Страхотна статия!
Бих добавил още няколко черти на българската народопсихология:
1. Еснафството – Дано не бъркам, но мисля, че така се нарича желанието на българина да се показва. Било с високи къщи, скъпи коли, маркови дрехи и т.н. Това респективно се отразява и на бизнеса. Много предприемачи нямат реална представа за възможностите си, заради което има е толкова много „лоши“ кредити.
2. Шуробаджанащина – Ще дам пример от собственото ми семейство. Близо една година родителите ми не можаха да освободят от работа наша семейна „приятелка“. Не заради друго, а за да не си развалят отношенията.
Искрено си пожелавам да не допускам всички тези черти да се „настанят“ в моето управление.
Александрина Колева февруари 26th
Станислав, еснафството е много добро допълнение. Наблюдавам го отблизо вече доста време – колкото и да ми е тъжно да го кажа, но русенци са доста големи еснафи…
съответно и бизнесът е белязан от еснафщина и това обстоятелство е доста предизвикателно!
Поли Козарова февруари 26th
@ Станислав – Благодаря ти за коментара.
Много удачно допълнение към чисто нашенските качества, които правят някои от фирмите ни да изглеждат като притежавани от бай … Балкански
Джипове, дългокоси късополи секретарки,златни ланци и вериги, щедро демонстрирани марки костюми и палта… Безкрайни разговори за вили и безкрайни ремонти в поредния имот. Какво ли не се виждаше и чуваше – допреди кризата…
Братовчеди, роднини или просто послушни приятели без шансове за реализация другаде, зорко контролиращи и одитириращи останалите…
Надявам се, че кризата ще сложи някои неща на мястото им!
Твоето мнение
ТИ